Хроника на политическата разправа с местното самоуправление в България

1959 година. Строителството на социализъмът върви успешно, индустриализацията – също, селата са обезлюдени. Комунистическата партия решава, че вече няма нужда от околиите и съответно ги закрива. Остават общините и окръзите.

1961. Промяна в Димитровската Конституция с цел да бъде узаконено отпадането на околиите.

1971. Приема се новата Конституция, вече с двустепеннна форма на местно самоуправление – общини и окръзи.

1979. Вече е в ход стратегията за окрупняване в селското стопанство и за изграждане на Аграрно-промишлените комплекси /АПК/. Именно те са в основата на създаването на бъдещите местни формирования. С указ на на Държавния съвет се стига до кулминацията на реформата – окончателното ликвидиране на българската община. На мястото на 1 389 общини в България се появяват така наречените селищни системи. 291 на брой. Центровете на много от селищните системи се определят естествено са населените места, в които е администрацията на АПК-та. Окръзите засега остават.

1987. С указ на Държавния съвет реформата се довършва като се закриват окръзите. Нищо че съществуват в Конституцията – партията всичко може. На тяхно място се появяват териториалните администрации – областите, 9 на брой. За камуфлаж има областни съвети и областни съветници.

1991. Великото народно събрание придава законност на реформите на Тодор Живков и установява в новата Конституция едностепенното местно самоуправление. Областите са възпроизведени като наместничества на правителството. В чисто конюнктурен план червеното мнозинство предовратява една своя преизвестена загуба на изборите за областни съвети.

1998. Конгресът на местните и регионалните власти в Европа приема препоръка № 45, в която България е посъветвана да обмисли „изграждането на регионални органи на самоуправлението на базата на насоките, указани в Европейската харта за местното самоуправление“.

1999. Правителството на ОДС приема Закона за регионалното развитие и така изпълнява условието на ЕС, докато се изчаква реформата „да се определи метод за икономическо и териториално планиране на принципа на местни филиали“. За набелязване на контурите на същинска реформа липсва, както време, така и политическа воля.

Същата година. Кое знае защо правителството внася малко ретроелемент, като възстановява старите окръзи, вече в качеството им на областни администрации. 28 на брой.

2003. Доскоро управлявалата партия СДС най-сетне се досеща, че нещо не наред и заговаря за връщане на властта на гражданите. В програмния документ „24 идеи, които ще променят България” партията поставя въпроса за второ ниво на местно управление и за пряк избор на областни съвети. В отговор правителството на Кобургготски развива перестроечната идея за децентрализация на фиска, но не и на властта.

2007. С промените в Конституцията Народното събрание потвърждава линията „Тодор Живков – Александър Лилов – Симеон Кобургготски” и разрешава на общинските съвети да определят размера на местните данъци „при условия, по ред и в границите, установени със закон.” Опозицията, макар и с уговорки подкрепя промяната и председателя на СДС Петър Стоянов заявява в парламента” „ Малко, но днес и по-добре, отколкото нищо”.

Из концепция на БАН от 1991 год. за ново административно-териториално деление

БАН 1991 год. Институт за държавата и правото /Емилия Друмева, проф. Добри Димитров и н.с Васил Цанков/, Икономически институт /ст.н.с. Йордан Христосков/ и н.с. Стефан Иванов/, Институт по социология /ст.н.с. Искра Дандолова/, Географски институт /ст.н.с. Николай Мичев/, Институт по демографски изследвания /ст.н.с. Добри Чобанов/.

Откъс от анализ на Географския институт, ст.н.с. д-р г.н. Николай Мичев
……………………………………………………………………………………
Опирайки се на опита на административно-териториалните подялби на страната от Освобождението до наши дни и на предстоящите изменения на икономиката в условията на приватизация и пазарни отношения считаме за най-подходяща тристепенната градация на административно-териториални единици: община /кметство/, околия, окръг /област/.
…………………………………………….
Бъдещата низова административно-териториална единица – общината /кметството/ следва да се ориентира предимно към отделното населено място. В по-далечното минало този принцип е в значителна степен спазван. Обикновено около 40 процента от общините са създадени на основата на отделни населени места. Общините с 2 и повече населени места са обединявали малки села, махали и колиби или близки и географски заселени малки към големи населени места. Минималният брой население обикновено се ограничавал на около 1000 души.

С обединяването на ТКЗС и особено със създаването на АПК, средната големина на общините значително нарасна, а броят им от около 2000 спадна на около 1300, за да достигне в наши дни 273. Силното намаляване на броя на общините за сметка на разширяването на териториалния им обхват извика на живот кметството, като своеобразна форма на низова административно-териториална единица, с него двустепенното административно-териториално деление фактически бе превърнато в тристепенно, и то при много по-неизгодно положение – права на кметства получиха всички населени места с население над 100 души, броят на които сега е около 4,2 хиляди.

Ориентирането на общините предимно към отделното населено място не означава изравняване на броя им с броя на населените места в страната. От административно-политическа и управленческа гледна точка дори броят на общините със значително по-многолюдно население от минималния брой на сегашните кметства е необправдано.

Според нашите ориентировъчни виждания броят на общините /кметствата/ в условията на създадени околии на основата на иконогеографски микрорайони се очертават между 2000 и 2500. А това означава приемане на долна граница за население не по-малко от 500 жители. Нейното спазване и създаването на общините предимно на отделни населени места не бива да се абсолютизира. При конкретните географски условия се налагат известни отклонения. Като цяло, обаче възприетите принципни положения трябва да се спазват. Що се отнася до съвременните дробни общини на големите градове и в бъдеще имат право на съществуване, но научно-обоснована основа и в качеството им на райони на градски общини.

…………………………………

Част от негативните ефекти, следствие от липсата на самоуправление на регионално равнище

Прехвърляне на част от отговорностите за регионална по своя характер инфраструктура на гърба на една община. Жив пример в това отношение, например са болниците, градени някога с цел да обслужват не една община, а цял окръг.

Съсредоточаване на приватизацията преди всичко и най-вече в центъра – Агенцията за приватизация и министерствата. Т.е. премахване на възможност за координация на локално равнище и отстояване на подходи от страна на регионалните власти.

Изолиране на по-малките и по слаби в икономически общини от естествено и институционализирано сътрудничество в рамките на региона. Поставянето им под формалната опека на областните наместници на правителството.

Предовратяване на каквото и да е сътрудничество на равнище регион на българските граждани с подобни самоуправляващи се общности в рамките на Европейския съюз

Допълнителна централизация на бюджетните процеси, довела до ситуация, в която през общинските бюджети се преразпределя нищожните 7-8 процента от брутния вътрешен продукт.

Огромни затруднения днес, когато България трябва да усвоява средствата от Структурните фондове и Кохезионния фонд поради липсата на регионални власти. Още от сега специалистите твърдят, че парите за така наречената едра инфраструктура /пътища, мостове, пречиствателни станции и пр./, които са над 70 от обема на отпусканите средства ще останат в по-голямата си част неусвоени.

Към всичко това ще добавя и един политически ефект, вече видян и анализиран от експертите:

Българският политически елит няма предимството на естествената ешелонизация, каквато съществува в страните с две или повече степени на местно самоуправление. С други думи – съветник, пример от малка общини от категорията на Неделино, Смолянско или Якимово, Монтанско, без какъвто и да е опит на регионално равнище може да бъде инсталиран директно на банките в българския парламент.
Да не говорим за това, че наличието на регионални власти коренно променя и поведението на самите партии. Прехвърлянето на властови ресурси в посока на местното и регионалното самоуправление, на практика принуждава партиите да скъсат пъпната връв с центъра, регионализира тяхната политика, въвлича в ги в реалния живот по места и реална конкуренция за придобиване на предизборни позиции.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s