Много смях падна през първите години на прехода. Мислех си, то е от маратонките, дето носехме и от прическата на Желю. После, сложихме костюмите, но веселието продължи под знака на крилатата нейчова фраза „Ега ти държавата, щом аз съм и вицепремиер!“. Казах си – много весело не е на добре. Появиха се мутрите, едни такива неугледни в началото, гръмна чалгата и взехме да се качваме по масите. После и мутрите сложиха костюмите, но пък дойде царят и ни беше напълно достатъчен да продължим в този дух. Най-накрая всички си стиснаха ръцете и веселбата стана непоносима. Вече не мъката, смехът си трябва да излеем един на друг. Е, аз започвам. Ето и някои от смешките в аванс.

Защо БСП не успя да отпразнува в столицата 50-годишнината от девети септември 1944-та

Как Йоло Денев стана политик


Тодор Колев срещу Андрей Луканов

Волен под скалите на Белоградчик

Продължителност 5-6 минути. Произведено на wordpress. Сценарист, режисьор и актьор – то се знае. В ролите: Волен Сидеров, Александър Лилов, Желю Желев, Петър Берон, Лобомир Павлов – Пъпката, Крум Неврокопски, Любомир Собаджиев, Соломон Паси, Елка Константинова, Вероника Николова, Милан Дренчев, Петър Дертлиев, Йордан Василев, армейски генерал Добри Джуров,Румен Воденичаров, отец Христофор Събев. Участват още: Жак Сегела, Тодор Колев, Леа Коен, Валери Петров,Анжел Вагенщайн, Андрей Луканов, Георги Пирински, Бойко Димитров, Меди /Ахмед/ Доганов, Денис Куманов /Кадир Кадир/, Мануш Романов, Любител на шахматната игра /Стефан Продев/ и др. Една продукция на plamski.net a mobile projection unit. 2007год.

На 20 април беше рождения ден на Хитлер, вчера пък – на Ленин. Въобще едни такива дни се редят, че човек има нужда от малко разведряване. Тъкмо време да отворя най-сетне торбата с най-смешните клипове на прехода. Рубрика, която отдавна се мъдри под главата на сайта ми. А сега и на блога.

Започвам с Волен. Но не защото и той като Хитлер не обича евреите. Нито пък за това, че има публицистичната дарба на Владимир Илич. Причината е далеч по-семпла. Зададат ли се избори, както сега за евродепутати, заговаря моята гузна съвест. Затова, че в онова, все още неПРЕХОДНО време, с един замах, като едното нищо, обърквах главите на много хора. Един от първите потърпевши в списъка ми, несъмнено е Волен. Колкото и да ровят психолозите за стари травми в политическото му детство, няма да се докопат до истината. Докато не я разкажа. Или по -скоро покажа.

Та, как беше ? Начало. – Камера ? – Работи.

1990-та. Май. Някъде час или два след полунощ. Синя София спи, уморена след поредния митинг. Още ги няма витрините по „Раковска“ и „Витоша“, няма, билбордове, реклами на М-тел и пр. Така че разчитаме на луната. И на една шестетажна остъклена сграда, цялата в светлина. С лъвче отпред. Пред нея – множество хора, по стълбите – пак хора, горе в залата на шестия етаж – лидери. По трима от 16-те партии в СДС. Плюс експерти и просто навлеци. От време -навреме доброволец .- разсилен се провиква, примерно: – Бургас, тук ли е? – Тук! – обаждат се сънени гласове някъде от втория етаж. – Хайде, ваш ред е ! – И Бургас /неколцина с папки/ тръгва нагоре, минава покрай Ямбол, Силистра, Благоевград, Шумен и пр. и пр. Най-накрая групата заобикаля походното легло на Любо Собаджиев и се озовава в залата. Една част от нея е нещо като подиум, с три стълбички в подножието. На подиума – маса. На масата Желю, Петко и Берон. Отстрани е ложата. Там по право седят старейшините – земеделци и социалдемократи. Начело с Милан Дренчев и Дертлиев. На стълбичките присядаме ние от „Подкрепа“, които по онова време минаваме за монархисти. От време-навреме се престрашава и някой от Републиканската партия. Долу в галерията – всички останали. Христофор, светиня му, стърчи прав.

След поредица от нощи, вече сме на финалната права от подреждането на листите. Всяка нощ нещата си вървят в един вече установен порядък. В началото Желю /понякога Петко/ чете проектолистата за съответния район. Обикновено преди той да свърши, скача мястото си в ложата Крум – един от двамата братя Неврокопски. С листче в ръка. Кратката му реч твърдо следва аудиограмата на прословутия рев на Джони Вайсмюлер в първото филмово издание на „Тарзан“. После все още дългокосият собственик на трабант Мони налива масло в огъня. И с невинен вид любопитства за възрастта на спорния кандидат – земеделец или социалдемократ. Ложата изригва като сектор „Г“ на Герена и покрива със слюнки терена. Следва поплакът на Елка, изпълнена с лоши предчувствия за бъдещето на земеделското движение у нас. Накрая Желю влиза в ролята си на даскал и по липса на показалка вдига драматично ръце. Всичко свършва с почивка, в която групите някак си се спазаряват.

Чак походно легло като Любо, лека му пръст, нямам, но честно казано в онези нощи не пропускам да подремна при първи удобен случай. Обикновено ме събужда ревът на земеделският Тарзан. Този път, обаче, не е той. А тишината. Виждам Желю да обхожда с поглед омърлушеното войнство. Много прилича на запасняка гимназиален учител от „Спасяването на редник Райън“. Става ясно, че за един от 200-те едномандатни, Белоградчишкият, нямаме кандидат. Молбата на Желю е буквално покъртителна. Но доброволци няма. Никой не иска да остави кости под белоградчишките скали. Бай Милан гледа луната през големия френски прозорец, а до него Дертлиев обяснява на акраните си какво значи да се управлява с таланта на целия народ. Със сигурност в този момент нервничат и в червената централа. Дори и там не знаят кой ще е опонент на техния лидер Александър Лилов.

Разсънвам се окончателно проумявам, че е настъпил часа. За поредното ми добро дело. В съзнанието ми изплува образът на млад мъж, с леко прошарена коса, изпълнителен, тих, дори срамежлив. Правя дълга пауза, за да се насладя на мига и казвам: Волен. Мълчание. Повтарям – Сидеров, защото си мисля, че не са чули добре. Хм! – казва Желю. Хайде де ! – ръмжи в дъното Румен Воденичаров.¹ – Млад е, да отива там, да се бие… – подхвърля ехидно някой от ложата. От галерията отекват въздишки. В погледите на всички е стаена надежда. За скорошен сън.

Вземам кола и хуквам по Патриарх Евтимий, после по Фритьоф Нансен, завиваме при хотел Хемус и след малко сме пред блока, където е квартирата на Волен. Звъня. Веднъж, два, три пъти – никой. Но понеже съм наясно с навиците на моите съграждани пролетно време, не се отказвам. Блъскам с юмруци по вратата. По някое време ключът прищраква и Волен подава глава.
– Кво става ?
– Обличай се и слизай долу при колата – разпореждам се .
– Не мога – казва той.
– Виждам – отговарям аз. Но по скоро чувам – глас на жена, който го зове обратно.
– Чакам те долу – казвам му и тръгвам обратното по стълбите. Знам, че ще дойде. Защото при нас, земляците е така. Няма по-любопитен човек от един уплашен ямболия.

 

Вече в колата го успокоявам, че няма преврат или нещо подобно. Другото – не казвам. Какъвто си е срамежлив, да не вземе да побегне. Провираме се сред множеството по стълбите. Вече преди да влезем в залата, виждам засъхнала сапунена пяна по ушите му. Успял е да вземе душ, докато пушим с шофьора и обсъждаме какъв бой ще ядат комунистите на изборите. Сред петдесетината, изтерзани от поради безсънни нощи лидери, настъпва оживление. Желю го подканва да каже нещо за себе си. Волен се изчервява. Някой от галерията помага:
– Има статия по Свободна Европа за тоталитаризма…
– Учредител е на софийската Подкрепа – обаждаме се и ние от стълбичката.
– Хайде…! – махва с ръка Желю и изписва имената му в листата.

Броени дни след това, кампанията стартира. В редакцията на „Демокрация“ стягаме багажа. Данчо Василев за Троян срещу Добри Джуров, аз за Плевен, където се е укрепил Луканов. Ден преди да тръгна, Волен наднича в кабинета ми. С него е Вероника Николова. Двамата са неразделни. Но не са гаджета.
– Кво правим сега ? – пита Волен
– Как какво ? Отиваш размазваш Лилов и се връщаш – отговарям аз и с това се изчерпва инструктажа. Другото е няколко брошурки и мъдри мисли на Сегела, които му бутам в ръцете. Нямам угризения, защото Волен все пак си е тук, на „Раковска“. А и нямам време. На няколко пресечки от тук, пред кафенето „Кристал“, заедно с наш общ приятел, чака инструкции човекът с най-невинен поглед в републиката – Тодор Колев. И той наскоро номиниран за най-необичайната си роля – кандидат в един от многомандатните софийски райони.

На другия ден заминавам. С три автомобила застъпници – журналисти, юристи, студенти ², че дори и кинооператор – Сенката. Него не съм го виждал оттогава. Дано да е жив и здрав. Кампанията тръгва. Естествено, интересува ме и какво става в районите на останалите от отбора на „Демокрация“. От Първа програма и от вестниците разбирам, че в Троян шкодичката на Данчо води на хеликоптера на военния министър. В Белоградчик всичко е спокойно. Обземат ме лоши предчувствия.

На 7 юни, деня на големия митинг на Орлов мост, се връщам за малко в София. На въпроса ми за Волен координаторите на „Раковски“ вдигат рамене. От Белоградчик ни вест, ни кост. Слизам на втория етаж при колегите от „Демокрация“. Там, както си му е редът, знаят повече. Разискваме тактиката на двамата. Установявам съществена разлика. Литературният критик, твърдо е заложил на целодневната офанзива из града и околните села. И е оставил троянската сливова за разбора в късната вечер. Волен пък – обратното. Още от сутринта, развърнат /с Вероника/ в една от кръчмите на главната улица, дебне Стратега за решителна битка. Онзи, обаче – както става ясно в края на кампанията – стъпвал в кръчма, ако има сватба или партийно събрание.

На 18 юни вече всичко е ясно. През следващите дни сме по софийските улици. И протестираме срещу конспирацията. Не световната, а местната. Ясно е, че изборите са фалшифицирани и от много райони, включително едномандатни ,се сипят протести от структурите на СДС. От Белоградчик няма. А и няма как да искаш касиране при 90 процента червени бюлетини в урните. Двайсетина дни по-късно Великото народно събрание започва своята работа. В него има евреи /Леа Коен, Валери Петров,Анжел Вагенщайн и др./. Има и чужденци /американският гражданин Георги Пирински, съветските – Андрей Луканови Бойко Димитров/. И турци има. Все още с новите имена – Денис Куманов /Кадир Кадир/, Меди /Ахмед/ Доганов. Има дори ром – Мануш Романов. И то в групата на СДС. Но Волен все още не е чел Никола Николов, Александър Селянинов и протоколите на сионските мъдреци. И въпросът не е актуален.

За сметка на това става актуален въпросът за самия Волен. Сред колегията назрява протест срещу екскандидата , който е на заплата в редакцията, но седалището му е в близката „Видинска среща“. Гузната ми съвест заговаря и поемам работата. Идеята ми пак е грандиозна. Дори стратегическа. Време е да възродим парламентарната журналистика. Волен поема задачата. И донася първата кореспонденция. Собственоръчно написана. Сядам, чета – не е лоша. Втората– още по-добра. Така на страниците на „Демокрация“ тръгват първите кореспонденции от парламента. Само след няколко седмици усилията ми получават неочаквано признание. По предложение на Петър Берон, вече председател на СДС, току-що прописалият Волен поема органа на СДС. ³ По страниците на вестниците бързо придобива популярност наименованието ВРИД. 4 В редакцията на „Дума” един любител на шахмата, дърпа от лулата си дълбоко замислен. Като какво ще да рече това пешка на H4.

Аз обаче си отдъхвам. И подавам оставка. И като председател на Издателския съвет и като заместник-главен редактор.
– Довиждане ! – стиска ми ръката сияещ Любо Пъпката. Току-що избран на мое място като председател на Издателския съвет.
– Довиждане ! – казвам му. Знам, че психиатърът има слабост към медиите. Но все пак се питам дали вече не е разбрал, че в сметките на вестника има приблизително 3 милиона.

На онези пари.

Край.

¹ По онова време Волен е при Илия Минев, а Воденичаров е отцепил софийската организация на Независимото дружество за защита правата на човека. По-късно, в средата на 90-те Воденичаров, на сбирките си в Южния парк пръв задава въпроса: а защо ни е джамия в центъра на София. Миналата есен Волен го повтори. Но вече пред самата джамия.

² Мая Няголова, Емилия, Петър Карабоев, Калин Манолов, Веско Кандемиров /той е кандидат/, Ицо Каменов и кой още не си спомням.

³ Междувременно Берон е уведомил Координационния съвет за оставката на Йордан Василев. Оставка, за която и самият Данчо е забравил. Хвърлена импулсивно някъде около началото на кампанията за парламентарните избори.
4 Временно изпълняващ длъжността.