И аз живях социализма

Допускам, че някои от вас ще ме разпознаят като човек с минало. Работата е в това, че миналото си е мое, но интерпретацията – не. Благодарение на медиите, естествено. Не казвам, че не е било забавно да бъда такъв, какъвто не съм в действителност. Истината е, че дълбоко в себе си винаги съм бил скитник и винаги ме е изкушавала възможността да започна нов живот. Медиите щедро я предоставят. После, естествено, ти се връща тъпкано.

Роден съм на 27 юли 1953 година в Ямбол. Имам оскъдни спомени от родния си град, тъй като след няколко години бурен съвместен живот, родителите ми поеха всеки по пътя си. Съответно и аз по моя: от град на град, от село на село, къде по волята на някой от двамата, къде по собствено желание. Ще бъде несправедливо, ако не отбележа и другата съществена причина за това скитане: бях лош ученик. Далеч от родителите, с разнообразни занимания, подрънкващ на китара, с дълга коса, с цигара в устата, ненавиждащ униформата – нужно ли е повече да обяснявам, когато става дума за края на 60-те и началото на 70-те години. С малко късмет, къде изключен, къде сменил СПТУ с техникум, къде повтарял, къде като частен ученик, вече на двайсет и една, най-накрая стигнах до четвърти курс. Завърших го в Икономическия техникум в Пазарджик.

Тук вече ми провървя. Покрай училищния ВИС /вокално-инструментален състав, както гласеше тогава абревиатурата/ се запознах с един млад поет Иван Есенски. Изпихме бутилка вино, показах нужната издръжливост /тогава бях твърде непредпазлив с поетите в есенните вечери/ и скоро се оказах в добра компания. По-добра не съм имал, няма и да имам. Доайенът беше бай Стоян Бакърджиев, бог да прости, един от най-добрите преводачи на класическа поезия у нас. Току-що бе превел „Сакия Муни” на Мережковски и довършваше грузинския епос „Витязът в тигрова кожа” на Шота Руставели., за който по-късно получи наградата на Съюза на преводачите в България. И до ден- днешен не съм срещнал по-добър рецитатор от него. Както се казва, имах късмета с години, на чаша на вино да слушам на живо Райнер Мария Рилке, Сесар Валиехо, Лорка, пиесите на Лопе де Вега и въобще всичко онова, което той превеждаше от сутрин до вечер. Всеки ден, с къртовски труд, под зоркото око на тогавашната Държавна сигурност. Другият човек в компанията беше Георги Спасов, тогава редактор в културния отдел на окръжния вестник. Същият този Георги Спасов, който години по-късно, вече с гъста черна брада и в качеството си на говорител на СДС, громеше от телевизионния екран комунизма. Като прибавим прекрасния театър /през 70-те години може би най-добрият в провинцията/, симфоничният оркестър /с диригент Иван Спасов/, духът на Нерон /Димитър Казаков/, който още витаеше тъдява, Пазарджик бе наистина прекрасно място човек да си прекара младостта.

Колкото и странно да изглежда, не моят приятелски кръг бе причината да попадна в професията. Веднага след като завърших училище, станах селски даскал в село Сърница, високо в Западните Родопи. За една година напълно оправдах понятието нередовен /сега не знам как е, но тогава така се наричаха учителите със средно образование/ . За ужас на майка ми, която бе учителка в същото училище. И най-вече на директорката. Чудя се как ме изтърпяха, но още по-чудно бе другото. Скоро след като ми прекратиха преждевременно договора, се озовах най-неочаквано стажант-сътрудник в окръжния вестник „Септемврийско знаме”. Как стана това, може би пак е предмет за отделно повествование. /Има едно подходящо място за това – сайта на Диана Иванова „Аз живях социализма”./. Бързо разбрах, че тази работа е точно за мене. Струва ми се, разбраха го и другите. Пишех и стихотворения, но мисля, че тук не бях много убедителен. Все пак, така срещнах Мария, която по онова време бе секретар на местния литературен клуб. Оженихме се, роди ни се син – Иво. Не беше минала и година, откакто се подвизавах като журналист, когато правешкият хитрец извъртя един юлски пленум , на който призова да се критикува повече и по-смело. Взехме, че му повярвахме в редакцията. И започна едно писане, една критика, докато най-накрай на партията не и писна. Един хубав ден окръжният партайгеносе Георги Танев резна главата на доста либералния ни главен редактор Георги Стоицев. И приказката свърши. В знак на протест осем журналисти, половината състав от редакцията, напуснаха вестника. И аз, барабар Петко с мъжете. Увиснах за около две години, през които сменях работа след работа – строителен работник, пастировчик в Акумулаторния завод, сценичен работник местния драматичен театър. Тогава вдянах, че с Партията шега не бива.

Вече на 28 години, семеен, с четиригодишен син се видях редовен студент в Софийски университет. След осем години кандидатстване къде ли не – Свищов, Пловдив, Велико Търново, та накрая и София. Причината, разбира се, беше дипломата ми – 4,10 и тройка по български език. Как ме приеха, и то във Факултета по журналистика, доста престижно място по онова време ,си е куриозна история. /Отново подходящото място е сайтът на Диана. / А пропо, другарят Танев вече беше в София в качеството си на първи секретар на ЦК на ДКМС. Идея си нямаше човекът, че от тук нататък съм по петите му.
Хубаво беше да си студент по онова време. Заварих гроздовата на един и седемдесет. И не беше менте. Всичко останало –следване, Мензата, общежитието, транспорта – безплатно или за жълти стотинки. Насреща искаха само едно – да се научим да лъжем публично. Първо себе си, после и останалите. Сигурно съм спазвал правилата, защото в трети курс се озовах отговорен секретар на вестник „Софийски университет”. Редакцията бе пълна с гласовити прохождащи поети, писатели, художници, журналисти. Беше весело, дори подозрително весело. Плащаха добре, дори подозрително добре. Над нас /а сигурно и сред нас/ бдеше ДС. И един бъдещ издател-вестникар, когото Коко Босия твърде сполучливо кръсти Митьо Гестапото. Доста неочаквано, струва ми се не само за мен, кариерата ми приключи със специално заседание на партийното бюро. Доколкото си спомням поизтъкнатите хора в бюрото бяха Боян Биолчев, главен редактор на вестника ,понастоящем ректор на Софийския университет, членовете на редколегията Добромир Задгорски /човекът-Ленин, както стана известен още по онова време/, Георги Гълов и самият партиен секретар Димитър Томов, сега директор на университетското издателство. Причината ? Оказа се, че нe съм бил достатъчно учтив с директора на университетската печатница. Аз пък на свой ред не съм знаел, че човекът е близък роднина на член на тогавашното Политбюро.

Скоро след това започнах като редактор на половин щат в седмичника „Импулс”, издание на Министерството на съобщенията. По стар навик написах материал за това как в едно предприятие за стълби и телефонни будки се краде на поразия. Във вестника нищо не излезе, но не и в картите на майка ми. За пръв и последен път тя позна, сочейки ми асото пика. След няколко дни главният редактор Стойчо Банчев /бог да го прости, човекът ми мислеше доброто/ ме извика и с известна доза неудобство попита: „Отечествен фронт” или „Народна младеж”. Избрах второто, защото бе по-голям шансът за софийско жителство. И отново последен научих, че въпросният директор на предприятието в село Борима, Ловешко бил племенник на заместник-министъра на съобщенията Никола Крекмански.

И така през лятото на 1985 година се прехвърлих задочно и започнах работа в редакцията на „Народна младеж”. Два месеца по-късно се сбъдна асото пика на майка ми и се озовах отново в Кърджали /от тамошния икономически техникум вече бях изключван/. Няма нужда да ви казвам, че другарят Танев бе вече тук. Този път натоварен с партийното поръчение да преименува стотици хиляди наши съграждани от турски произход.
Те, разбира се нямаха такова желание. Тъкмо по тази причина режимът бе оголил зъби. Тогава за пръв път в живота си видях да патрулират по улиците цивилни с автомати „Калашников”. Видях полицейския час по селата, видях очите на моите съученици от прогимназията в село
Добромирци, които ме молеха да не си кривя душата, т.е. да не пиша по вестниците. Видях най-накрая в един хубав майски ден бетеерите на моста на „Арда”, жандармерийските взводове, пуснати за респект по главната улица, пропусквателния режим в пощата, капепетата край града. Но най-вече видях страха. Страхът, който загрозяваше всичко наоколо. Страхът, който те караше вечер след чашка -две с колега или приятел щателно да си припомняш разговора с едничката цел да се убедиш, че не си изтървал излишна дума. Такъв страх понякога избива в любов към мъчителите. Нямам друго обяснение за това, че днес много мои познати, съученици и приятели – български турци гласуват за бившата комунистическа партия.

През лятото на 1988 година написах книга. Нещо като изследване на данъчната и осигурителната система, т.е. как ни ограбваха. /Година след това части от изследването чете Ана Манолова в „Свободна Европа”, други бяха публикувани в едно емигрантско списание в Париж, мисля, че ще казваше „Бъдеще”/. Разнасях я дълго и безрезултатно по редакциите, макар четивото да бе горе-долу в духа на перестройката. После ръкописът престана да ме интересува. Другарят Танев вече бе заминал за София и дори в края на годината бе поел Министерството на любовта, така че ми беше време. Като за начало му изпратих телеграма по повод гладуващия поет Петър Манолов. Естествено, отговор не последва и аз се обърнах към най-високата по онова време инстанция- Радио „Свободна Европа.

И, както се казва, отново увиснах. Без работа, без перспектива, в град, в който не съм имал намерения да се установявам, с поболяла се от притеснения жена и с деца, които слава богу все още не разбираха какво става. Нещата бързо се промениха, когато започнах да пътувам в качеството ми на правозащитник и начинаещ профсъюзен деятел. За кратко време опознах много хора. Не знам защо, но мнозина от тях питаха. Те питаха, аз отговарях. Докато най-сетне схванах, че има и по- уплашени от мен. От тук нататък беше лесно. И така от град на град. Опознах районните управление и в повечето случаи арестите на Карлово, Стара Загора, Казанлък, Бобовдол, Велинград, София и естествено Кърджали. Следваха ме навсякъде. Включително и в читалнята на библиотеката, където се мъчех да разбера това -онова от книжки като например „Профсъюзите в капиталистическия свят през 80-те години”. Понякога пътувах по така наречения етапен ред, изпращан тържествено чак до перона от униформени, придружаван до крайната гара от добре инструктираната транспортна милиция. Друг път се подписвах по три пъти на ден /чл. 39 от тогавашния Закон за народната милия/, но спомням си старшината, горкият, бе по-уплашен от мен. Един ден арестуваха и жена ми и тя се разгневи на властта. Така оправихме отношенията си. Някъде в края на май, след арестите на Тренчев, Босия, Христофор и Тодор Гагалов успях да се измъкна от Кърджали и май повече не се върнах. От онова време съм запомнил дългите нощни разговори, обикновено след полунощ с една жена, чийто глас днес много ми липсва. Бог да я прости Румяна Узунова! Мъчех се да си я представя през тези седем-осем месеца , докато една вечер ми каза, че на другия ден каца в София и че ще я позная лесно, защото ще бъде с червена шапчица. Беше някъде около Екофорума, а червената шапчица въобще не и беше необходима. Достатъчен бе гласът и, за да се струпат хората около нея, докато вървяхме по „Раковска”.

Пак по онова време усвоих един нов занаят – писане на политически документи, официални писма, декларации и какво ли не още от този жанр. Дотолкова, доколкото някои от тях са част и от най-новата ни история, ще се помъча да ги представя в рубриката „Неподписано”. Разбира се, едно от първите неща бе програмата на Независимия профсъюз„Подкрепа”, която дълго време бе разнасяна и преписвана в София и в страната и май стана основа на повечето платформи на никнещите като гъби след 10 ноември сдружения, партии и движения.

На 10 ноември изпитах смесени чувства. От една страна, се зарадвах, защото вече се виждах с раираната пижама. По-късно, разбрах, че опасенията ми не са били напразни. На 4 ноември, бюрото на бюрото имало 7-8 биографични справки на хора за прибиране. Една от тях е била моята. От друга страна, съжалявах, че не стигна времето, за да се ангажират повече хора, да обърнат другарите дебелия край на тоягата, за да заприличаме поне малко на другите източноевропейски страни.

От там нататък най-хубавото беше улицата. Бях навсякъде и ако можех да се клонирам щях да го направя. Скитническата ми душа бе повече от щастлива. Както казва бургаският светец Христо Фотев: „И пак ме обзема старото безумие – във всички влакове, във всички самолети, със всички стюардеси….” За останалото не си струва да говоря. Всички отдавна сме наясно какво беше Кръглата маса, какво се случи на изборите през 1990 година и защо изобщо ги признахме. През лятото на 1991 бях един от 39-те, както ни наричаха. Не подписах Конституцията. Заех се с издаването на всекидневника „Подкрепа” и на практика загърбих политиката. Поне така си мислех тогава. По същите съображения отказах и запазеното за „Подкрепа” Министерство на труда и социалната политика и така излезе късметът ни никому неизвестния и напълно безпомощен в това начинание Векил Ванов. Същата година, в късната есен, мултаците и Първа частна банка си прибраха синдиката с вересиите, а пък аз се заех с алтернативен профсъюз. Появих се за кратко по време на събитията през зимата на 1997 година – бях член на Протестния щаб от името новосъздаденото Обединение „Промяна”. Последваха още няколко епизода, един от които Гражданския комитет „14 декември” със сигурност ще се запомни, защото постави ребром въпроса за сбърканите институции, включително за съдебната власт.

Впрочем спирам до тук с ясното съзнание, че се плъзнах по наклонената плоскост на подробностите. И както се казва, липсва резултатът. А какъв може да бъде резултатът от един човешки живот, освен едната чест и едните убеждения. Първото не си струва да изтъквам – все още съм жив. Що се отнася до второто, мисля, че духом отново принадлежа към една група граждани. /Така ни наричаха, ако си спомняте в края на 80-те и началото на 90-те/. Повечето от тези хора не са в политиката и са пръснати по университети, неправителствени организации /като Института за пазарна икономика, например/, редакции или са просто в бизнеса. Слава богу, ядрото са родените през 70-те и дори 80-те години на миналия век. Някои от тях се наричат либертарианци, други избягват това определение, но всички те предпоставят личната свобода и желаят не на държавата, а на гражданина да му е широко около врата.

Свършвам това писание днес, събота, 28 октомври, в така наречения ден за размисъл преди втория тур на президентските избори. Утре за първи път няма да гласувам. Няма да гласува и дъщеря ми Лина, която е студентка в Нант, Франция. Няма да гласува и синът ми Иво, който се готви за изпит за докторантура по нова история. Няма да гласува и Марги, жената, която обичам и с която живея от година и половина. Няма да гласува и Мария, с която успяхме някак да подредим миналото си, но не и бъдещето. И това не е протест, а навярно начин всеки от нас да оцелее. А за какво – ще доживеем до понеделник. Ще видим.