Кметът на Плевен и председателстващ заседанието, кима одобрително с глава. И няма как да е иначе, тъй като малко преди това е съобщил, че за капиталови разходи за следващата година са му отпуснати около милион, т.е. по 6 лв на жител. Което ще рече, че ще продължи изнасянето на данъкоплатците от Плевен в посока на Мадрид, Барселона, Севиля и други испански градове.

Малко по-късно излизам да пуша и се засичаме до асансьора със завърналия се Мартин Заимов. Проявявам инициатива и се запознаваме. Съгласявам се с позицията му, че ГЕРБ няма ясна идентификация. И дори конкретизирам, че за разлика от СДС и ДСБ, тази партия няма визия за реформа в местното самоуправление. Давам и конкретни примери. В смисъл, че това не може да бъде случайност или пропуск. Заимов ме пита може ли да ползва това, Кимвам утвърдително. И се замислям. Какво пък чак толкова съм казал ! Освен това, което пише в платформите на десните партии и онова, което липсва в програмата на ГЕРБ.

Връщам се в залата, когато е започнало изложението на една от оперативните програми, свързани с човешките ресурси. Иван Кръстев от Министерството на труда и социалната политика говори за европейските пари, предназначени за инвалиди и за деца, лишени от родителски грижи. Грантовете са 100 процентови, т.е. не се изисква съфинансиране.

Мисля си, че в Могилино например, децата с увреждания не ги дочакаха.
—————————-
¹ Някога Асоциация на демократичните общини, променено на Асоциация на българските градове. В известен смисъл опонент на казионното Национално сдружение на общините в Република България.
² Присъствам в качеството си на експерт в комсията „Регионална и местна политика” на СДС по покана на изпълнителния директор на Асоциацията Ергин Емин

Както споменах в края на предишния постинг, управленската програма на ГЕРБ е пронизана от идеята за прелегитимиране на политическата система посредством едно добро и дори реформаторско управление. Винаги съм смятал тази идея за несъстоятелна. Днес вече я намирам за опасна. По две причини. Първата е, че евентуален неуспех или дори при нейното посредствено прилагане провалът вече не може да бъде смекчен от значими исторически събития. Каквото бе, например приемането на България в Европейския съюз. Другата е, че опитът да бъдат прокарани пропазарни идеи без отчитане на политическия контекст може да компроментира за дълго какъвто и да е десен проект за развитието на страната.

Няма да бъде несправедливо, ако припиша тази идея единствено на ГЕРБ. Дълго, много дълго време тя доминираше визията и съответно политическите действия на традиционната десница. Отказът от политическата реформа по същество бе заложен още от първото правителство на СДС през 1991-1992 година. И то броени месеци след радикалното отхвърляне на наложената от бившата комунистическа партия Конституция и напускането на парламента от групата на 39-те. За краткото време, през което просъществува, първото демократично правителство се съсредоточи върху икономическата реформа, връщането на земята и външнополитическата реабилитация на България. Разбира се, такива бяха реалносттите, свързани най-вече с изборните резултати и крехкото мнозинство в парламента. Неприятното в случая бе, че темата за властта ¹ като такава излезе от обществения дебат. И то за години напред. Политическото говорене и политическото действие се сведе до осъждане на комунистическите практики и рецидивите от времето на режима.Грандиозният провал на бившата комунистическа партия в средата на 90-те години откри повторен шанс за политическа реформа. ОДС се яви на изборите през пролетта на 1997 година с една впечатляваща и разгърната управленска програма – „България 2001”. Акцентите в тази наистина реформаторска програма бяха отново върху икономиката, реформите в социалната сфера, в държавната администрация. Разбира се пред скоби трябва да бъдат изведени приватизацията и подготовката на България за членство в ЕС. В голяма степен правителството на Иван Костов осъществи тази програма. Политическата реформа, обаче твърдо не беше в неговите планове. По неизвестни за мен причини кабинетът и мнозинството в парламента не проявиха никакъв интерес по отношение на реформите в съдебната власт като цяло, в правоохранителната и правораздавателната сфера и в местното самоуправление. Избирателната система остана такава, каквато я наложи червеното мнозинство във Великото народно събрание. Със сигурност бездействието в тази посока трябва да бъде добавено към иначе справедливия упрек за несъстоялата се реформа на службите за сигурност и отварянето на архивите на ДС.

Скоро след идването на Симеон Сакс-Кобургготски, докато анализаторите отдясно се вайкаха, че политическата система е подменена, Европейската комисия направи плах опит за ревизия на вече признатите за България политически критерии от Копенхаген. Политическата реформа, обаче отново не се състоя. И кабинетът на Сакс-Кобургготски, и следващото правителство, оглавено от Сергей Станишев дадоха достоен отпор на исканията от ЕС за структурна реформа в съдебната власт, а така също и на по-малко настоятелните призиви за промени в местното самоуправление. ² С козметични промени в Конституцията бившата комунистическа партия с помощта на коалиционните партньори успя да наложи окончателно вижданията си от началото на прехода. За съдебната система като част държавния апарат, а за местното самоуправление като продължение на централната власт.

Днес наличието на зависима съдебна власт и на администрирано от центъра местно самоуправление са най-пряката индикация, че в България не бяха изпълнени едни от най-важните препоръки, заложени в известната резолюция 1096/96 на ПАСЕ. Комунистическото институционално наследство не само остана непокътнато, но то е и главната причина за огромната корупция, за срастването на организираната престъпност с политическата класа и в крайна сметка за прогресиращото недоверие към политическата система у нас като цяло.

Макар и със закъснение, вече разделената десница поиска радикална реформа в правосъдието и в местното самоуправление. Напоследък СДС, или поне неговия лидер, поставя все по-остро въпроса за избирателната система и за нов баланс между законодателната и изпълнителната власт. За съжаление тези виждания все още не са изведени като предусловие не само нормализация на политическия живот у нас, но и за ефективни пазарни реформи. Нещо повече, влиятелни среди в десницата не бързат с равносметката в това отношение. И това се видя особено ясно на неотдавнашната кръгла маса в НДК по случай 18-годишнината от създаването на СДС. Нито един от ораторите /президентите Желю Желев и Петър Стоянов, експредседателите Филип Димитров и Надежда Михайлова, Александър Йорданов, Александър Божков и пр./ не изведе на преден план политическата реформа. Акцентът бе изцяло върху заслугите на синята партия за членството в ЕС, както и успешните реформи през периода 1997-2001 година. Антикомунизмът, дотолкова още го има сред десните е свързан повече с моралното осъждане на комунистическия режим и неговите рецидиви, отколкото с неговото действащо институционално наследство.

Тъкмо това лутане на десницата, позволи за пореден път българска политическа партия да лансира една неполитическа управленска програма. Програма, която обещава пропазарни реформи, справяне с корупцията и стабилност на институциите. Странното е, че тази партия се оглавява от човек, който в качеството си на главен секретар на МВР критикуваше най-яростно съдебната власт. Още по-странното е, че кметът на най-големия град в България и на една от една от столиците в ЕС дума не обелва за децентрализация на властта и съответно за реформа в местното самоуправление.³ Не е за вярване също така, че най-словоохотливия, най-обърнатия към обикновените хора политически лидер, някак си пропуска покрай ушите си техния вопиющ възглас за промени в избирателната система. Ето защо, има известно основание в съмненията на десницата по отношение на едно бъдещо обвързване на ГЕРБ с бившата комунистическа партия. Сигурен съм, че определени среди в нея /поне тези, които искат, но не мога съвсем да прокарат някои неща като плоския данък, например/, оценяват по подобаващ начин отказът от политическо действие в програмата на Борисов. И дори някой ден да не се стигне до формална коалиция, то не е изключине, да видим в едно бъдещо правителство на ГЕРБ достатъчно „непослушни” членове на БСП. Така както беше и при управлението на Симеон Сакс-Кобургготски.

Мисля си накрая, че тази програма поставя задачка не само пред десните партии и техните политически лидери. Тя е свообразно изпитание и за специалистите, пръвърженици на пропазарни реформи. Струва ми се, че те трябва да отговорят на един несложен въпрос: e ли възможен принципът laissez-faire и свобода на индивида и на бизнеса, както пише в програмата на ГЕРБ, ако съдебната власт не е в състояние да защити правата на гражданите, свързани със собствеността?

Струва ми се, че предприемачите, които работят от свое име, на свой риск и за своя сметка най-добре знаят отговора на този въпрос.
————————————————–
¹ Т.е. Конституцията от 1991 год., прокламирала права и свободи, без обаче ефективно разделение на властите и съответно възможности за контрол и участието на гражданите в управлението
² Препоръка № 45 на Конгреса на местните и регионални власти в Европа за състоянието на местното и регионално управление в Република България, приета на 28 1998 год.
³ А тъкмо прехвърляне на правомощия от центъра към регионалните и местни власти е един от най-ефективните начини по пътя към минималната държава, понятие заложено в преамбюла на програмата на ГЕРБ. Няма как една автентична десница да не си го пожелае.

Тази доста категорична позиция на ЕНП изправя традиционните десни партии у нас пред нова реалност. Или да продължат махленските престрелки с Борисов или да приемат сериозно претенцията му за присъствие в дясното пространство. Първото, както споменах в предишния постинг бетонира позицията на Борисов в ЕНП, второто изправя десницата пред някои проблеми. По-скоро вътрешни, колкото и странно да ви се вижда.

Ако все пак десницата избере разумния подход, то тогава нейните лидери трябва да признаят един прост факт: заявката на ГЕРБ за властта не е за пренебрегване. Поради две причини. Първата е, че ценностите, заявени в политическата програма на партията без съмнение са ценности, които споделят и в ЕНП. Втората е, че нейната управленска програма наистина е алтернатива на тройната коалиция, доминирана от бившата комунистическа партия. В тази програма има ясна заявка за освобождаване на предприемаческата инициатива, за реформиране на възлови сектори и съответно ограничаване на конфискацията на доход от гражданите, за свиване на държавната администрация, за изпреварващ икономически растеж и в крайна сметка за тръгване в желаната от всички посока. Най-вероятно при наличие на политическа воля, тази програма е изпълнима от един бъдещ кабинет, доминиран от ГЕРБ. Не заради това, че партията на Борисов разполага с кой знае какъв експертен и управленски потенциал. Тя е изпълнима по две прости причини. Първата е, че ще има широка подкрепа сред българските граждани, сред които струва ми се има ясно изразени очаквания за по-смели, та било то и болезнени реформи. Втората е, че веднъж влязла във властта, една нова, все още не невтасала партия, при това лидерска, може и да има необходимото време за болезнени реформи. Преди по традиция в нея да се формират мощни лобита и групи по интереси.

И все пак, тук си оставям една вратичка, но която надявам по-нататък ще мога да се спра по-подробно.

И ето че стигаме до най-важния въпрос, който лидерите на десницата интуитивно напипват. И дори изказват в медиите, но някак напосоки и в не особено ясен контекст. Става дума, разбира се, за политическата реформа. Онази реформа, от която през през 1997-2001 правителството на ОДС и неговото мнозинство така и не подхванаха. Става дума за реформата в съдебната власт, в местното самоуправление и, разбира се, в избирателната система.² В програмата на Борисов няма и намек за подобен тип промени. Очевидно проектът „ГЕРБ” е изцяло изграден на дълбоко погрешната презумпция, че политическата реформа е приключила и в най-добрия случай остават някои довършителни работи. Свързани най-вече с реформа в наказателно-процесуалното законодателство и децентрализацията на фиска.

От тук нататък възникват два основни въпроса. Първия е, как например Пламен Юруков, прогласил реформата на политическата система като кауза на СДС, ще приеме тази огромна празнина във визията на ГЕРБ. Разбира се, същото е валидно и за ДСБ, откъдето излезе терминът „фасадна демокрация” и в чиито документи политическата реформа също заема съществено място.

Вторият въпрос е свързан с това дали проектът „ГЕРБ” е осъществим в своята цялост. С други думи дали едно добро управление и преди всичко пазарни реформи могат да прелегитимират сегашната политическа система.

Но по този два въпроса – още утре.
————————————
¹ Вестник „Седем”, бр.48, 5-11.12. 2007 год. „Загуби се много енергия в лични вражди вдясно”.
² Естествено тук и вечната тема за неотворените архиви и нереформираните служби за

– Но защо ? – питам аз. Примерно в качеството си на един от десните избиратели. По причина, че сядане на масата с преговори с Борисов ще го легитимира и ще ускори приемането му в ЕНП ?  Ако така мислят лидерите вдясно, то Мишо Константинов е прав – по-добре да си ходят. И да идва нещо ново. Както казват хората, който се бои от вълци – да не ходи в гората. Практиката през годините показа, че подобно цупене и вардене на територия няма особен успех. Подобна бе тактиката на Дертлиев и БСДП по отношение на приемането на бившата комунистическа партия в Партията на европейските социалисти в Социалистическия интернационал.  Видяхме,обаче, че както в Интернационала, така и в Партията на европейските социалисти, окото им не мигна, че БСП не само не са осъдили комунизма, но и и през ум не им минава да го сторят.  Ето защо, според мене поставянето на предварителни условия и безредната стрелба от партийните амбразури дават прекрасната възможност на Генерала да сипе хуманни оферти към обсадената дясна крепост. А в Европа, в частност и в ЕНП обичат хуманноста. И съответно — милостивите победители.

Всъщност какво би се случило, ако СДС и ДСБ седнат на масата за преговори ?

Отговорът е, че зависи какво слагат на масата лидерите и, колкото и странно да ви изглежда, как подхождат към тях.  Добронамерено, или не. Казвам го от личен опит. Макар и в друго време, по други поводи и разбира се в друг мащаб. Мисля, че за последен път ми се случи в напрегнатия януари на 1997 година. По-точно в заседателната зала на БНТ, където от едната страна бе нейното ръководство, включително тогавашния генерален директор Иван Токаджиев, а от другата – Стачният комитет. Три бяха точките в проекта за общ документ – заплати, условия за труд и прекратяване на цензурата в националната телевизия. Всичко тръгна прекрасно. Толкова прекрасно, че тогавашния председател на Стачния комитет Лъчезар Младенов ме попита, а какво ще стане, ако Токаджиев подпише и точката за цензурата. Отговорих му, че няма да има стачка. И бях напълно искрен. Но както е казал В.И.Ленин – проверката е висша форма на доверие. В случая, обаче, Токаджиев /по-точно неговите  началници на „Позитано” 20/ не оправда нашето доверие. И съответно отказа да признаят очевидното,т.е. цензурата. И правилно. Скандалът можеше да има по-голям ефект от стачката.

Тази сега си мисля какво пречи на десните да приложат лениновия принцип и по отношение на кандидатите за некомунистическа десница. И да седнат на масата за преговори. Добронамерени и искрени в намеренията си. Примерно с точките, формулирани от ДСБ на съвещанието във Велинград:
……………………………..  
– споделят общи принципи и програма с нас;
– осъждат комунизма и категорично отхвърлят всяко присъствие на бившия му — репресивен апарат в обществения и политически живот на страната;
– уважават своята идентичност и самостоятелност и са готови да допринесат за успешна предизборна кампания.

Мисля, че по отношение на общите принципи и ценности съгласие ще има. Никакъв проблем и с икономическата програма. От там нататък не се наемам да прогнозирам. Не за друго, а защото ГЕРБ иска да довършва съдебната реформа на бившите комунисти¹, а СДС и ДСБ настояват тя да бъде започната, т.е. да бъдат изведени от нея следствието и прокуратората. ГЕРБ иска фискална децентрализация, а двете десни партии искат властова, т.е. второ ниво на местно самоуправление, децентрализация и съответно регионални власти в България. Определено пък съм скептик по отношение на осъждането на бившия комунистически режим и участието и бившия репресивен апарат във властта и обществения живот. С други думи, може да се окаже, че едно е прокламираш принципи и ценности, друго е да очертаеш конкретното им приложение.

– А какво би станало, ако бат Бойко вземе подпише ? – може да попита някой от идиотски искрените обитатели на форумните изповедални, по един сполучлив израз на д-р Николай Михайлов в свое интервю за миналия брой на седмичника „Гласове”

– А какво ще стане, ако Сергей Станишев и  съответно бившата комунистическа партия осъдят в програмата си деветосептемврийския преврат и последвалия просъветски комунистически режим в България – питам пък аз на свой ред.
Така де, трябва да сме готови за всякакви изненади.

——————————————————-

Управленска програма на ГЕРБ, стр. 32: „Да се довърши реформата в съдебната система и да се създаде процесуалното законодателство, което я обуславя, за да се превърне България в правова държава с работеща съдебна система, гарантираща
достъп до правосъдие.”
По-нататък е разделът „Правосъдие”, където няма дори и намек за структурна реформа в съдебната власт, за каквато отдавна настоява ЕС

Управленска програма на ГЕРБ, стр. 38: „Все повече разходни и данъчни решения да се вземат на ниво местна власт. Все по-малко общините да зависят от трансфери от централния бюджет и решения на централната власт.”
И това е всичко по въпроса. Термините „местно самоуправление” изобщо отсъства от програмата на партията.

Ако обаче такива хубави сънища ни сполетят в мрачния ноември, не е зле да се ощипем. И да помислим хубавичко върху особеностите на теорията на конфликтите, която изповядват бившите комунисти. Аз поне се сещам за един светъл и дори малко комичен пример от писателска дискусия за конфликта в социалистическия реализъм през 70-те на миналия век, ако не се лъжа. На нея един от участниците се бе изхитрил да определи вечния конфликт в изкуството като „борба между доброто и по-доброто”. Само и само да избегне понятието зло, дразнещо слуха на партийните началници.

Ето защо слабо ме интересува каузата на Станишев, Дончева и на който и да е друг мастит член на бившата комунистическа партия. Ако някой от тях се чувства заложник на среди вътре в партията, безразсъдно вкопчани в миналото – да си подаде оставката и да се върне към нормалния живот. Ако ли пък не – да промени нейния устав и програма, така че тя да не бъде правоприемник на БКП. И съответно да осъди преврата на 9-ти септември, както и последвалия го просъветски комунистически режим.

Най-вероятно в този случай ще можем да говорим за истински конфликт. А както е известно¹ конфликтите се решават най-добре, когато се институционализират. Т.е., когато и „добрите” и „лошите” поемат по свой отделен път.

Или, когато падне БКП, както някога пееше Васко Кръпката.
—————

¹ От теорията на Ралф Дарендорф за съвременния социален конфликт, например

А пропо, този път, посланикът бе безкрайно предпазлив по онова, което става в съдебната власт. И тук вече мога да го разбера. По времето на неговия предшественик, все още субектите на критика можеха да бъдат различни – главния прокурор, отделни звената от системата и пр. Днес вече адресатът е само един – държавният глава. Човекът, който дърпа конците на магистратите. При това, без да е оправомощен* и съответно да носи отговорност пред българските граждани.

Лично аз не се надявам, колкото посланик Байърли, че виновниците за купуване на гласове ще бъдат арестувани и осъдени. По скоро си мисля, че не е далеч времето, когато не отделни сдружения на бизнесмени, а една цяла партия ще излезе на пазар за гласове. И е много вероятно тя да се нарича „Единна България”.
—————————–
* Като изключим конституционното му право да назначава и освобождава главния прокурор и председателите на ВКС и ВАС

Десети ноември спря този процес. Предоврати много бъдещи биографии и обезмисли стореното от малцината активни противници на режима у нас.

Що се отнася до мене, не послушах съвета на майка ми и се събрах с лоши приятели. Имаха навика да прибират хората от площадите.

Ето защо, мисля тази вечер да мина без гроздова..

Наясно ли бяха в това отношение лидерите на десните партии ? Съмнявам се.

Какъвто закона, такъв и кмета

Но дори те да са забравили какво пише в партийните им програми, дори да смятат, че местното самоуправление не е кой знае какъв проблем ¹, едва ли бе толкова трудно да стигнат до истината. Ако не за страната като цяло, то поне за София. Достатъчно бе да си опитат да си представят как би изпълнявал програмата си Мартин Заимов, ако бе станало чудото. Как би се чувствал и какво би направил един модерно скроен човек, оглавил община с население милион и половина, управлявани от дълбоко корумпирана и неефективна администрация. Най-вероятно не след дълго един нормален кмет би стигнал до изводът, че мисията е невъзможна и:

че няма как с дистанционното от „Московска” 61 да кърпиш дупки, да асфалтираш улици, да вдигаш боклук, да хигиенизираш градинки и пр. и пр. по кварталите и махалите на големия град;

че не в кабинетите на „Московска”, а в съответния район трябва да се прецени колко и какви пари му трябват. И че там трябва да трябва да влизат част от данъците и таксите, а не да се разпределят по усмотрение пак на „Московска”;

че кметът и местни съветници трябва да поемат грижата, както за общинската собственост на територията на района, така и за инфраструктурата и за чистота;

че те трябва да подписват договори за публично-частно партньорство, а не да чакат твоето височайшето разрешение;

че те трябва да поемат своята отговорност /включително и на изборите/ за местните дела в района с изключение на градския транспорт, метрото, водоснабдяването,, здравеопозването, както и за някои други общи градски дейности;

че в крайна сметка субсидиарността не е евроукрашение за партийни платформи, а практика във всички големи европейски градове. От които София е, естествено крещящо изключение.

Ето това е така нареченото статукво. Статукво, което винаги ще поражда нездрави интереси и икономически мнозинства в Столичния съвет. Статукво, което изисква или отново Софиянски ² или военна дисциплина, т.е. генерал. И, макар и с горчивина, трябва да призная, че за 1,5 милионна община, която се администрира открай до край, най-подходящото е генерал-лейтенант Бойко Борисов. Това е и законът. Излят, съгласно манталитета и способностите на новия стар кмет. И на много други като него по различните краища на родината ни.

Колективизацията се завръша

Имах възможността по време преди и по време кампанията да споделя някои мисли за особеностите на местното самоуправление у нас. Самоуправление, възникнало по време на Възраждането около църквата, а по време на комунистическия режим прекроено основно и прегрупирано от ТКЗСТ-та и съответно аграрно-промишлените комплекси. Последните избори показаха, че този своеобразен „аграрно-кооперативен” модел работи. Точно като някогашния модел в ТКЗС-та, където съответния идеална част от собствеността, гласуваш за управителен съвет и забравяш за проблемите. И за идеалната си част, разбира се. Въпрос на време, т.е. на още едни избори е този модел да превърне българските общини в трайни политически кооперативи. И както се казва процесът на колективизация на местното самоуправление да бъде окончателно завършен.

За любовта между гражданите и тяхното политическо представителство

Но, ако десницата е сляпа за това, което става в българските общини, същото не може да се каже за гражданите. Най-вече за тези, които не гласуват. Разбира се, тяхната погнуса не е само от формалното и вече мутризиращо се местно самоуправление. Тя е и от партиите, които независимо от гръмките си изявления, че „политическата система и в криза” или че имаме „олигархичен модел на управление”, продължават да тичат назад-напред пред опустелите трибуни. И защо ли си толкова години се надяваме, че ако имаме по дефиниция обезвластени граждани, като по някакво чудо ще ще появи тяхно овластено политическо представителство. Както казваше някога през седемдесетте години един последния пазарджишки поет-декадент ³, с профил на Волтер, изизкан френски и омачкан шлифер: „ И там, където нас със теб ни няма, аз знам не ще се разиграва драма”.Да, дори и драма нямаше. Нали чухте на пресконференциите – победени няма.
———————————————

¹ Така мислеха и за съдебната власт през 1997-2001 год.
² Т.е., играчът и балансьорът между политико-икономическите кооперативи
³ Стефан Чавдаров – Чафето, почитател и преводач на така наречените прокълнати поети, приятел на Антон Куманов – Замбов и част от крехката софийска бохема през 50-те на миналия век

Причината ? Все тая неугасваща любов и някакво налудничаво желание съдебната власт да остане под контрол и да бъде съхранен домодерният аграрен модел на местното самоуправление, гарантиращ правото на центъра да крои местната политика.

А в политиката, в обществото, кактото и в природата – празно няма. Там, където липсват гражданите, идва мафията. Видяхме го на местните избори. Със сигурност ще разберем, че става дума за бедствие, когато наближат парламентарните.

Ето защо не ме учудва, че неотдавна всекидневникът „Класа” простря на първата си страницата в заглавие, че на „Позитано” 20 се тайно се канят „да кантонизират България”, тоест да въвеждат второ ниво на местно самоуправление на ниво област. Нямам основание да не вярвам на тази информация, очевидно почерпена от кухнята. И си мисля, че още в началото на идната година може и да станем свидетели на поредния ремонт на Конституцията. В познатия стил, завещан от В.И. Ленин на всички настоящи и бивши комунистически партии: крачка напред, две крачки назад. ³

Има ли кой да ги спре ? Какви са идеите на десните партии за местното самоуправление ? Защо дума не обелиха за тях на отминалите избори ? И защо в крайна сметка загубиха ? На тези въпроси ще се спра в продължението.
——————————

¹ Недялко Йорданов – за онези, които не са чели предходните постинги
² Един господ знае какво ще става нататък като гледам успехите на така наречените бизнеспартии, особено в Приморските райони
³ В едноиименната му капитална статия